Когато чу диагнозата на бебето ни, мъжът ми ме изостави. Трябваше да се боря сама
Когато бебето ни се роди, той каза, че няма да живее с „такива“ като нас. Тръгнах си сама с детето от болницата. Минаха няколко години и нещата се промениха… Това е болезнена тема, но реших да я разкажа…
Бебето ми се роди с тегло 3300 г, височина 50 см, за 4 часа и 51 минути. И тя щеше да е нормално здраво дете, ако не се случиха редица обстоятелства.
Ще кажа накратко: раждането беше изключително тежко, персоналът на нашия районен родилен дом не можа да се справи. Шийката на матката не се отваряше дълго време, стимулацията не помогна, раждах на 5 пръста разкритие.
Разкъсаха ме цялата… но беше твърде късно. Детето се роди със страшна хипоксия. В резултат на това – хидроцифолия, пневмония, церебрална парализа…
Тази ужасна диагноза прозвуча като присъда. Първо беше в реанимация. Детето ми лежеше под апарата за изкуствено дишане и само леко движеше ръцете си. Изхлипах.
А лекарите казваха: откажете се, казват те, защо ви е… тя е като растение… Все още можете да раждате.
Когато мъжът ми разбра за това, той дълго мълча, гледайки в една точка … И тогава внезапно заяви: „Лекарите са прави. По-добре да се отървем от нея.“
Тогава той хвана ръката ми и въздъхна, сякаш отхвърляше бремето на отговорността. Той мислеше, че аз съм на същото мнение. Но мълчах само защото от болката в гърдите ми нямаше място за думи. След като научи, че няма да оставя дъщеря си, съпругът ми призна, че не може да живее така…
А после се сбогувахме. Да, взех детето сама. Нямах с какво да живея, какво остава да гледам болно дете. Кръстих дъщеря си Виктория, говорех с нея всеки ден и ми се стори, че ме разбира, като мигаше. Това е всичко, което можеше да направи.
Тичах при лекарите, но безплатната медицина беше почти безсилна. В един момент ми паднаха ръцете….
Опитах се да се обърна за помощ към съпруга си, но той упорито избягваше да говори с мен. Разбрах, че като цяло не мога да променя нищо. Да дам детето си в дом и да се откажа е равносилно на смърт. По-добре беше да умра още сега…
Отворих входната врата, за да могат хората да влязат, отворих прозореца и се качих на перваза. В този момент момиченцето ми изпищя за първи път. Искаше да яде.
Нямате представа какъв спектър от чувства успях да изпитам за две секунди. Решително затръшнах прозореца и повече не помислих за това.
Взех Вики на ръце и обещах, че никога няма да я оставя. Събрах се и отидох да помоля хората за помощ. Тогава интернет не беше толкова разпространен, а социални мрежи нямаше. Пишех обяви и ги окачвах по входовете.
Хората идваха при мен и ми носеха каквото могат. Храна, пари, дрехи. Стана възможно да се живее и лека-полека започнахме лечението. След известно време в живота ни се появи мъж. Той дойде и донесе огромна кукла и стотина лева (по това време не толкова много, но не и малко).
Той каза, че винаги е мечтал да има дете, но двамата със съпругата му не са успели. Тя обвинила него за провала и си тръгнала. А той дойде при нас и с такъв трепет погледна моето момиче. Не като всички останали. Специално.
Той идваше все по-често и винаги с подаръци, скоро се влюбихме и започнахме да живеем заедно.
Той работеше, а аз се грижех за дъщеря ни. Той винаги подчертаваше, че Вики е „нашата“ дъщеря.
Дори успях да отида в Германия, да посетя различни градове на нашата страна.
Вики имаше много дълга и сериозна рехабилитация. Но преодоляхме всичко.
Днес тя е на 25 години, а брат й Владимир е на 20. Ние сме най-щастливото семейство. Вики много обича баща си и пази първата си кукла. Освен това тя е и майстор на спорта по плуване.
Чудо? Не, вяра, любов, търпение…
Това е болна тема, но реших да я разкажа… защото има много майки в подобна ситуация. И има много повече възможности да изправите бебето си на крака. Вики не се възстанови напълно, но това не й попречи да открие себе си в този живот.
Вярвайте в децата си. Вярвай в себе си. Обичайте. Ценете. И всичко ще се получи!
