Дъщеря изоставя баща си в старчески дом и никога не го посещава, но получава писмо от него след смъртта му
Една жена изоставя възрастния си баща в заведение за медицински сестри и никога не го посещава. Тя обаче съжалява за решението си, когато получава писмо от него след смъртта му.
Дъщерята на Джо и Ерин Гордън Кимбърли беше разглезена принцеса на татко, която никога не се спираше на нещо, което не харесваше. Ако Кимбърли искаше нещата по нейния начин, нямаше да се успокои, докато не го получи.
Джо и Ерин смятаха, че след като дъщеря им стане възрастна, тя ще надрасне незрялото си поведение. Но това не се случи. Вместо това Кимбърли израства като отмъстителна личност, която въпреки молбите на баща си не присъства на погребението на майка си и заявява, че изпраща баща си в заведение за медицински сестри, когато той навърши 83 години.
— Старчески дом? Джо потръпна, когато чу това. „Но скъпа, аз съм добре у дома. Знам, че не мога да се справя сама, но малко помощна ръка като медицинска сестра би била достатъчна.“
— Е, татко — каза Кимбърли. „Това ще отнеме много пари. На място като Ню Йорк трябва да се радвате, че вашата пенсия ви позволява да оцелеете тук. Не съм за личен помощник, тъй като имам малко трудности с финансите си. и двамата знаем, че вашата пенсия няма да го покрие.“
— Но скъпа — каза той. — Старчески дом също би ви таксувал.
— Не съвсем, татко — отвърна Кимбърли. „Разгледах няколко, които могат да те приемат безплатно и, добре…“ Тя отмести поглед от него, свеждайки глава, защото й беше малко неудобно да признае, че изпраща баща си в заведение за медицински сестри. „Не мога да продължа да идвам в Ню Йорк само заради теб. Така че, да… Но може би бих могъл да намеря време веднъж месечно.“
Джо се разплака, когато Кимбърли каза това. Вярно беше, че беше изчерпал спестяванията си, за да лекува Ерин, след като тя беше диагностицирана с рак и не можеше да си позволи личен болногледач, но старчески дом – особено безплатен – щеше да е по-лошо от сегашното му положение.
Кимбърли обаче не се интересуваше от това. Няколко часа по-късно тя го остави в тъмна и мръсна сграда на име „Старчески дом Сънрайз“ и потегли.
— Не се притеснявай, татко — каза тя, преди да си тръгне. — В началото може да ви е трудно, но ще свикнете с живота тук, а що се отнася до нашата къща, ще я дам под наем.
Джо погледна дъщеря си с насълзени очи, когато тя се отдалечи, и трепереше, докато помощник буташе инвалидната му количка вътре. Отвътре мястото не изглеждаше толкова лошо и той получи собствена скромна стая. Но въпреки факта, че имаше толкова много хора около него, той беше сам — твърде сам.
През първия месец от престоя си той с вълнение очакваше посещението на Кимбърли. Но за негово съжаление този ден така и не настъпи. Всъщност тя не отговаряше на обажданията му и историята се повтори през следващите няколко месеца.
Кимбърли така и не го посети в продължение на няколко месеца, което го накара да се почувства доста самотен. Но всичко това се промени една сутрин…
Джо седеше в стаята за отдих, потънал в мислите си, когато беше прекъснат от тих глас. „Здравей, казвам се Пол! А ти си…“
Джо вдигна глава и видя мъж на около двайсет години, който стоеше с широка усмивка. „Добър ден, Пол. Казвам се Джо. Тук ли си да видиш някого?“
— О, не — усмихна се той. „Аз съм просто доброволец… Всъщност ще ви разкрия една малка тайна. Работата е там… след като семейството ми се премести от Тексас в Ню Йорк, когато бях на 5 години, баба ми беше изоставена в Тексас , а родителите ми нямаха достатъчно време за нея, така че тя се чувстваше самотна и почина, когато бях на 10. Може да се каже, че съм малко егоист, когато идвам тук, защото баба ми липсва много.“
— О — засмя се Джо. „Предполагам, че бих ви нарекъл любезен. Тук сме, защото децата ни не ни искаха или защото нямахме кого да наречем семейство. Дъщеря ми ме изостави тук и дори никога не ме е посещавала. Обвинявам себе си за това, защото вярвам, че й позволих твърде много независимост. Иска ми се да не бях… тогава нямаше да съм тук.“
Пол му се усмихна утешително. „Е, Джо, какво ще кажеш да станем приятели? Искам да кажа, сигурен съм, че не мразиш бейзбола или филмите на Marvel. Предполагам, че всички сме добре, стига да нямаме никакви разногласия там.“
Джо избухна в смях. „Е, единственото нещо, което бих казал е, че не можеш да бъдеш по-голям бейзболен фен от мен!“
— Добре, господине! Там ще ви дам предимство! Пол отвърна с усмивка. — Между другото, трябва да тръгвам. Ще се видим.
„До скоро, Пол…“
Джо гледаше как Пол се отдалечава, без да разбира как един непознат просто е променил цялото му настроение. Той се чувстваше самотен и нещастен от дълго време, но само след няколко минути разговор с Пол се почувства жив и весел.
От този ден нататък Пол и Джо започнаха да прекарват повече време заедно, говорейки за всичко, което им дойде наум, включително филми, книги и дори срещите на Пол на сляпо. Джо се чувстваше така, сякаш виждаше по-млада версия на себе си в Пол и се надяваше Кимбърли да го обича по същия начин като Пол.
Но, за съжаление, това не се случи. Минаха години, а Кимбърли дори не му се обади, камо ли да го посети. И въпреки усилията на Пол да облекчи самотата на Джо, с течение на времето угризенията му, че дъщеря му не го е видяла, се отразиха на здравето му и той почина в съня си един ден.
Пол се зае с подготовката за погребението на Джо и се свърза с Кимбърли за услугата. Но тя каза, че няма да може да дойде и затвори. Въпреки това, когато адвокатът на Джо, г-н Смит, й се обади, тя промени решението си.
Г-н Смит казал на Кимбърли, че баща й е написал завещание преди няколко месеца, в което е поискал да й бъде връчен плик. Кимбърли предположи, че това трябва да са документите за старата им къща, така че беше извънредно щастлива и взе първия полет до Ню Йорк, за да се срещне с него.
Но когато пристигна, беше изненадана да види Пол там, разговарящ с г-н Смит. — Г-н Смит, кой е той? — попита тя и хвърли строг поглед към Пол.
„Мис Гордън! О, дойдохте в точния момент. Трябва да говоря с вас за нещо.“
„Да?“
„Запознайте се с Пол Стивънс. Съжалявам, че го казвам, мис Гордън, но ще трябва да помолите наемателите на къщата на баща ви да се изнесат скоро, тъй като г-н Стивънс възнамерява да я продаде.“
„Какво? Кой е той, че да решава това? Тази къща е моя! Татко ми я остави!“ — изкрещя Кимбърли, прекалено уверена, че собствеността на баща й вече е нейна.
— О, добре — г-н Смит прочисти гърлото си, хвърляйки я загрижен поглед. „Страхувам се, че тук има някакво недоразумение. Баща ви поиска да ви препратя това.“ Г-н Смит премести един плик в центъра на масата. — Искаше да ти даде това писмо.
„Писмо, буква?“ Кимбърли не разбираше какво се случва, но всичко започна да има смисъл, когато отвори писмото. Вътре имаше снимка на Джо и Пол, които изглеждаха щастливи както винаги, и малка бележка до нея, която гласеше: „За съжаление, сърцето на баща, веднъж разбито, не може да бъде поправено. Получихте това, което заслужавахте, Кимбърли. Парите могат никога не си купувай семейство или уважение.“
„Какви са тези глупости?! Кимбърли се нахвърли върху Пол. „Ще се видим в съда! Няма да ви позволя да се разминете!“ – закани се тя, преди да си тръгне.
Но всичко беше напразно. Съдът заключи, че Пол е наследил всичко справедливо и в допълнение към това Кимбърли вече е получила наследство под формата на плик, съдържащ писмо.
Какво можем да научим от тази история?
Не се отнасяйте с родителите си така, сякаш нямат значение. Кимбърли пренебрегваше Джо и просто го смяташе за бреме. Беше ужасно от нейна страна да мисли така.
Не можете да избегнете кармата. Кимбърли беше лишена от наследство и получи точно това, което заслужаваше.
Източник: amodays.com
