Д-р Владимир Йорданов: Няма да стоя гладен като млад лекар тук и да ме плюят
Д-р Йорданов, как се става носител на “Златен Хипократ”?
Няма таен метод. Просто човек трябва много да учи. Да е много дисциплиниран, да има доза късмет, защото според мен имаше доста хора, които заслужаваха не по-малко да станат, но на някои изпити ги поорязаха. И трябва да си склонен да отлагаш удоволствието.
Призвание ли е медицината наистина?
Всяко нещо може да се научи, ако човек прекара много време да се мъчи над него. Единственият проблем е, че хората, които искат да бъдат добри лекари, наистина учат много и може да изпаднат в някакви състояния на депресия. Или да са тъжни хора, защото след всичко това в България трудът им не се оценява достатъчно.
Вие изпадали ли сте в такива състояния?
Имал съм моменти, в които ми е било тъпо, защото съм учил супермного, а изпитите понякога са били пародия. Виждал съм мои приятели програмисти, които още от VI-VII клас бяха независими от техните и изкарваха добри пари, а аз трябваше да чакам до 25-26 години, за да спре баща ми да се грижи за мен. Но не съм бил в депресия.
Вече специализирате в Швейцария. Защо там и каква е специалността ви?
Специализирам вътрешни болести в клиника “Давос”, но после ще се прехвърля на кардиология. До пети курс мислех, че искам да остана в България. Но в някакъв момент си казах, че искам да видя какво е в чужбина. В чудесни отношения съм с родителите си, но не искам баща ми да ме издържа до 30 години, което щеше да се наложи, ако остана тук.
Виждам се като кардиолог, но преди това трябва да изкарам първо 2 години вътрешни, а после още 4 години кардиология. Тук, в Швейцария, е много либерално в сравнение с България, защото можеш да сменяш всякакви специалности, но накрая трябва да събереш определен брой години – в моя случай 2 плюс 4. Задължително е две години да са прекарани в болница, която има спешно отделение.
С какво образованието в чужбина е по-добро от това у нас?
Основно с критериите на изпитите. В България изпитите са елементарни, освен приемните. С по-високите критерии човек учи много повече. Ако не го направи, изпада и остават хората, които са ученолюбиви.
Не мога да кажа, че в моя университет са ми преподавали зле, но мога да го кажа за периода на ковид пандемията. Тогава почти нямаше преподаване по някои дисциплини. Но тук нямат и много избор, защото, ако направят критериите много високи, няма да има студенти и финансиране.
Специализантът е лекар, който обаче не носи отговорност – носят я наставниците му. Работи, но и се обучава и не извършва сложни неща. Съответно рискът, ако сгрешиш, ти посочват грешката. В чужбина да ти се навикат за елементарна грешка и да се държат грубо е малък. Културно е, има добра атмосфера. Нещо, което в България в много отделения го няма.
Лекарите, които са ти шефове, обикновено са доста по-доволни от живота си, отколкото тези в България. И затова са много по-склонни да ти обясняват, да ги обръщат внимание. Също така системата на Запад е по-меритократична – шефовете на отделения са най-добрите лекари за разлика от България, където невинаги е така.
Колко получава един специализант у нас и колко – в Швейцария?
Някои не получават. Други подписват едни тристранни договори, с които вземат около 700 лв. А ако си на договор с болницата, получаваш две минимални заплати, но това е трудно да се намери. Има и друг “Златен Хипократ” от моя университет и той не можа да си намери място в София.
В Германия всеки специализант започва с 4500 евро – това е фиксирана сума, и постепенно се вдига. След удържането на данъците това е около средната заплата там, човек може да живее добре. В Швейцария не е фиксирана, но обикновено специализантите започват с между 6500 и 7500 франка. Също се вдига с времето, макар и малко по-бавно, отколкото в Германия. Зависи и в кой кантон си, данъците са различни. В моя кантон Граубюнден данъкът е 20%.
На фона на техния висок стандарт тези пари как стоят?
Имам приятел в Швейцария, който със специализантската си заплата издържа 4-членно семейство – две деца и жена, която не работи. Лишават се само от почивки. У нас, особено в София, ако си специализант и нямаш жилище, е много трудно.
Вашият випуск учи онлайн доста време. Намирате ли пропуски в образованието си?
Пандемията се отрази доста зле. Някои отделения си вършеха добре работата, инфекциозното се справи доста добре. В други буквално нямах обучение. Не знам дали преподавателите са били много заети, или просто не са искали да се научат да преподават онлайн, но аз си бях на самообучение вкъщи и ако евентуално имах лекцийка, се радвах.
Има доста сериозни пропуски. Изпитите бяха писмени и не пречеше някой да си погледне в телефона и да препише. Не искам да плюя медицината в България, имаме много добри лекари. Но обучението беше учудващо зле.
Бяхте ли доброволец в COVID отделение?
Да, работих в инфекциозна болница 6 месеца. Това ми беше първата работа и много се радвах, че работя най-накрая. Карах по 12-часови смени шест дни в месеца, което е малко, но пък в тях работата не спираше. Повечето мои колеги работеха в COVID отделения и не ги беше страх. Когато излезе ваксината, особено при алфа-варианта, беше много ефективна. Специално на мен пандемията повече ми даде, защото благодарение на нея имах време да науча немски и така заминах за Швейцария. Но на повечето студенти им взе.
Какво да се направи, за да стане работата в България по-привлекателна за младите лекари?
България е сравнително бедна държава и дори и да се вдигнат заплатите, пак не може да се стигне западният стандарт, така че е трудно. Разбира се, ако стане, повечето от специализантите ще остават. Трябва да има и някакъв контрол над обучението както в университета, така и по време на специализация. Нужни са някакви нормативи, които да се изпълняват, и гаранции, че това нещо се извършва наистина. И може би трябва да има малко повече защита на младите медици, за да не може пациенти и шефове да се отнасят с тях както си искат.
Казахте, че чак след пети курс сте решили да заминете в чужбина. Какво се промени тогава?
Преди това просто не исках да напускам България, не исках да си оставям държавата. Но когато човек пораства, започва да мисли за деца, семейство, иска да помага на родителите си, а не те на него. Ако бях останал в България и имах приятелка, която искам да заведа някъде, щеше да се налага да звънна на баща ми и да му искам пари. На 26 години… Това няма да ми се налага в Швейцария, мога да разчитам на себе си. Бих се върнал, ако бъдещата ми съпруга е българка, но не и преди да си приключа специализацията. Не искам да стоя гладен. Като специалист мога да изкарвам добри пари и в България, но ако се оженя за чужденка, тя няма да иска да дойде.
Различно ли е отношението към лекарите у нас и в Швейцария?
В България, когато се говори за лекарите общо, всички ги плюят. В болниците много често се случва да се отнасят неуважително към тях и да ги обвиняват за най-малкото. Но в повечето случаи, за които чуваме по новините, се оказва, че лекарите не са направили грешка.
В Швейцария атмосферата е друга. Притеснявах се, че понеже съм чужденец, хората ще се отнасят зле. Но се оказа, че когато кажеш, че си лекар, ти постилат червено килимче. Имал съм само един-двама пациенти, на които им е проличавало, че леко се дразнят от не най-правилния ми немски. Но не са се държали грубо. В някои отделения у нас директно ти казват: “Не идвай на работа, ще си получаваш заплатата, но не ни занимавай”. Така ти имаш специализация, но не и опит.
В Швейцария вече съм бил на стаж, а сега специализирам. Тук задължително имаш часове за обучение. Тогава трябва специалистите от отделението да ти изнасят лекции. Там, където бях на стаж, можех по всяко време да отида и да им задам въпрос, те винаги ми отговаряха. Шефът на отделението ми отделяше по 30-45 минути, а те са заети хора. През първите 3 седмици дори имаше една специалистка до мен по цял ден.
Трудно ли се намира в България болница, в която лекар да изкара специализацията си?
Обикновено, за да специализират нещо, хората отиват и доброволстват в отделението 6-12 месеца или преди това са работили там. Ако лекарят ги хареса, ги взема. Или пък се появява някой с връзки и им взема мястото. Конкуренция винаги има, това е напълно в реда на нещата. Друг е въпросът, че обикновено не е на базата на това кой знае повече и кой е по-добър, а на случайни принципи.
Казвате, че ако в България направят изпитите много трудни, студентите ще изпаднат, вузът ще загуби таксите. Но това се отнася и за чужбина. Там как се решава този въпрос?
На мен ми казваха, че няма как да отида в Швейцария, защото е много трудно, а ме взеха само след три месеца. Мисля, че не е заради оценките ми, а защото имат много остър недостиг на лекари и просто компенсират с лекари от чужбина. В моя университет имаше доста хора. Ако обаче те отпаднат, университетът няма да има финансите да се издържа сам, а на него му трябват парите.
Интервю на „24 часа“
