Как лекарка с невероятни гърди и генерал Мутафчийски спасиха живот
Софиянецът Емил Попов публикува изключително интересен свой разказ във фейсбук. Публикуваме го без дума редакция. Повече от вълнуващо е!
„Веднъж ме намушкаха тежко с нож, пребиха ме и ме захвърлиха!
Нямам представа защо.
Най-вероятно ме объркаха с някого, защото и пари, и злато, и часовник ги оставиха у мен!
Беше сред нощ, лежах без да мога да мръдна. Бях в съзнание. Нищо не ме болеше, но усещах, че умирам. Бях по гръб.
От стомаха ми нещо излизаше, а върху едното ми око плискаше кръв и не можех да мигам с него. Единият от ударите с ножа беше попаднал над ухото ми, разрязал артерия фациалис и от там пулсираше кръв нагоре.
Бях върху камъни и малко ми беше студено. Това беше единственото неудобство, което изпитвах, както и лека тъга, че умирам, и…колкото и странно да звучи – съжалявах, че не мога да запаля цигара!
Нямаше трагедии, страх от смъртта или болка! Просто лека тъга, необясним покой и хлад.
Тогава чух сирените!
Някой от балконите на близкия блок ме видял и извикал полиция. Помня разтревожени униформени, които говореха по станция, но ги чувах глухо, отдалечено и не разбирах думите им. Сякаш говореха на някакъв друг, неразбираем език.
После помня линейката. Много разтревожена млада лекарка в бяло. Имаше разкошни гърди. Не съзнаваше, че престилката й е разкопчана и с ужасени очи, почти кресливо ме молеше да дишам.
Аз виждах кървавите й ръкавици, но се мъчех да проникна с поглед в деколтето й!
Молеше ме…
Трепереща ме молеше да дишам.
Сега мисля, че именно красивите й, тревожно люлеещи се гърди ме държаха и запазиха жив. Не помня лицето й!
Само кървави ръкавици и истеричен, но добър и загрижен глас.
Говореше ми на ТИ и повтаряше:
„Моля те, дишай! Преглътни и дишай. Аз те пазя! Дишай, момче! Чуваш ли ме! Моля те! Хайде двамата! Ето така! Дишай, моля те!“
После дрезгав глас в „Пирогов“ отсече:
„Тук ще умре! Карайте го в спешна неврохирургия на военномедицинска! Аз ще им звънна да подготвят екип!“
И…гърдите потънаха в някаква далечна белота!
Не бяха големи, но … добре оформени и тревожно люлеещи се!
Последното, което си спомням е хладния допир на метал по тялото ми / режеха дрехите ми с ножица/ и думите: „На три го местим! Хайде! Едно, две….“ – и съм загубил съзнание!
Събудих се в легло с разтворена книга на шкафчето до мен. Помня книгата. Кримка на Чейс. Някаква сестра ме будеше с леко побутване. Лекар неврохирург с името Добрев показваше на колцина студенти как е обработена трепанираната слепоочна кост, а преди това спешно е зашита артерия фациалис. Основната артерия снабдяваща мозъка с кръв. Говореше им за удачните действия на колегата си от спешна помощ, която с пръсти събирала разкъсаните краища и по този начин запазвала притока на кръв в мозъка , което съхранило пациента жив!
Млад лекар се включи също и обясни как като ръководител на приемащия ме екип наредил на доктор Добрев първо да обработи артерия фациалис с цел да осигури мозъчна дейност. Едва тогава разпоредил анестезия и се заел с обработка на коремните рани и изваждане на счупеното от ножа острие.
Беше много блед и наистина младолик, симпатичен и смътно познат!
Аз бях на 35, а той изглеждаше по-малък от мене!
Когато приключи визитация, мина сам.
Прегледа всичките ми рани. Обясни ми за болките в главата, мътното зрение. Каза също, че вечерта ще ме заболи много корема!
После тръгна към врата, обърна се, намигна ми и каза: „След 10 дни ще тичаш! Обещавам ти!“
Нататък е ясно!
Мама, приятели, визитации и така 10 дена!
Изписаха ме здрав и с белези като кърпена топка по главата, но жив.
Изписа ме доктор Добрев – неврохирурга!
Исках да благодаря и на онзи дето всеки ден идваше. Същият дето ръководил екипа. Този, който наредил на Добрев да започне от артерия фациалис.
Беше в операция.
Не го видях.
Спасяваше някой друг!
Това беше доктор Венцислав Мутафчийски!
Тогава млад хирург!
Благодаря Ви, докторе!
NB
Лекарката дето ме доведе до него никога не видях. Знам коя е и помня гърдите й!
Оженила се и напуснала страната ни!
Работи в САЩ!
Дали ме помни!
NNB
Благодаря на един лекар, мой приятел. Всъщност най-дългогодишният ми и истински приятел. Той също е хирург във ВВМА. Той ме върна към този случай и ми припомни неща, които исках да забравя! Чете ме и си знае кой е. Ако желае може да се обозначи. В момента е из Африка! Заради карантината не може да се прибере при семейството си. Лекува ги там. Сигурно и него го плюят местни журналисти. И той с мисии в Афганистан, Ирак и Босна. Синът му – също е лекар. Първа година. Младо и много красиво, високо момче – пак във ВВМА“.
Източник: Марица
