С какво заслужих това: Една история, която докосва право в сърцето
Почина баща ми. Когато смъртта влезе в един дом, в него се настаняват болка и печал. Близките оплакват покойника, спомнят си добрите му дела, говорят за живота му. Но не и моите роднини. Те превърнаха погребението в треторазряден панаир.
С баща ми не бяхме близки. Докато беше жив, с брат ми трябваше да делим любовта и вниманието му с двете му сестри. По-голямата беше разведена, а по-малката – вдовица. За съжаление той предпочиташе тях и това си личеше във всичко. Спомням си една люта зима преди много години. Дървата бяха свършили и с брат ми мръзнехме. От сутринта майка ми очакваше баща ми да донесе заплата, за да купят дърва и въглища. Татко се прибра надвечер, пийнал и развеселен. Сърдита, че е закъснял, майка ми го попита къде са парите. С типично небрежния си тон той отговори, че ги е дал всичките на по-голямата си сестра, защото била в нужда.
Историята на Бойко, който трябваше да има съвсем различен живот, осиновен от американциБойко Роджър Гренцке е благоевградчанин, изоставен от родното си семейство, но осиновен от американц…May 18 2019vijti.com
Оказа се, че е предпочел семейството на сестра му да спи на топло, а собствените му деца да треперят от студ. Това не беше нито първото, нито последното ни разочарование от него. С брат ми никога не получихме подарък за рождените си дни, но за сметка на това братовчедите ни получаваха кукли и колички, които баща ми никога не забравяше да им подари.
Веднъж брат ми се разболя. Лежеше у дома с висока температура, целият плувнал в пот. Беше Антоновден – именият ден на любимия племенник на татко. Някъде по обед той се прибра по-рано от работа, а в ръцете си държеше две чанти, пълни с лакомства. Какво ли нямаше вътре – банани, портокали, шоколади. Зарадвано си помислих, че иска да изненада болния ми брат, а и аз със сигурност щях да опитам от вкуснотиите.
Изненада имаше, но неприятна. Подаръците не бяха за нас, а за братовчед ми Антон. До ден днешен пред очите ми е разплаканото лице на брат ми и как протягаше умолително ръка към портокалите. „Не може! Не са за вас. Някой ден ще ви купя, имайте търпение“ – каза баща ми и излезе. И ние бяхме търпеливи. Години наред вярвахме, че все някой ден сърцето му ще се отвори и за нас, ала уви.
Бяхме пренебрегнати и изоставени дори на абитуриентските си балове. Наложи се майка ни да работи извънредно, за да можем да си позволим това важно събитие в живота на всеки младеж. Понякога разглеждам снимките от бала си, взирайки се в щастливите лица на съучениците ми, прегърнали гордите си родители, и се питах какво ли е усещането да имаш бащина подкрепа.
Когато с брат ми поехме по свой път в живота, родителите ми останаха двамата сами. Като се случеше да се видим с майка ми, тя с мъка споделяше, че баща ми продължава да я пренебрегва и да помага на двете си сестри. Сърцето му не трепвало за никого освен за тях. И за любимия му племенник, разбира се. Даже планирал да си купи къща на село, да гледа животни, да сади зеленчуци и да ги праща на сестрите си.
За нас – нито дума.
Все едно ни нямаше в живота му. Болеше ни, но не можехме да измолим обич от коравото му сърце. Той така и направи – отиде в затънтената провинция и съвсем ни забрави.
Изминаха няколко години.
С брат ми се задомихме, родиха ни се деца, но не успяхме да се сближим с баща ни. От познати чувахме, че канел роднини в къщата и в тяхна чест давал пищни трапези.
Организирал сватбата на братовчед ни Антон, отпразнували пенсионирането на двете ми лели, раждането на внуците им. Всички разходи посрещал баща ни.
Пред гостите разправял, че няма по-близки на този свят от сестрите си и някой ден те ще го наследят. Лелите ми от своя страна пък развълнувано се кълнели, че никога не биха го изоставили – така, както сме го направили ние – родните му неблагодарни деца.
Времето лети и ето че настъпи моментът роднините му да изпълнят клетвата си. Една сутрин притеснена майка ми се обади, че съседи на татко го видели паднал на двора. С брат ми веднага отидохме и без да губим време, го откарахме в болницата, където лекарите установиха, че е получил инсулт. Оказа се обаче, че няма здравни осигуровки и не могат да го приемат за лечение. За два часа намерихме парите и докато уредим плащането, баща ни лежа в колата. В онзи момент не мислехме за нищо друго, освен как да спасим живота му. А и той самият удобно забрави миналото и се остави на грижите ни. Дни наред се лекува в болницата и нито веднъж не беше посетен от роднините си. А как ги чакаше! Непрекъснато питаше кога ще дойдат сестрите му или любимият му племенник Антон. Не дойдоха – болничната атмосфера ги депресирала.
Когато го изписаха, за да не притеснявам майка си, го поканих у дома да се възстанови напълно. Тогава баща ми за втори път видя дъщеря ми, първия път се засякохме случайно на улицата.
Един месец цялото семейство се грижи всеотдайно за него. Конфликтите бяха забравени, болката – спотаена дълбоко в душата. С брат ми предполагахме, че сега вече ще успеем истински да се сближим. Поредната жестока илюзия. Веднъж татко се почувствал по-добре и без да се сбогува, или да благодари за гостоприемството, си тръгнал сам. По-късно научихме, че се е оплаквал от лошото отношение, което сме имали към него.
Това беше благодарността му.
Една година след първия инсулт последва втори. За съжаление фатален. Въпреки попарените ни надежди с брат ми много се натъжихме от смъртта му. На погребението за наша огромна изненада роднините ги нямаше.
Нямаше ги, защото докато ние погребвахме баща си, те били заети като шайка пладнешки разбойници да обират имуществото му. Няколко дни по-късно, когато отидохме в къщата, открихме, че е почти празна. Липсваха животните, покъщнината и пенсията на баща ни. В замяна на това по-възрастната ни леля заяви, че всичко, което е било на брат й, се полага на нея по право. Викаше, крещеше, опитваше се да ни изгони. Разбира се, не успя. Щом я попитахме къде е имуществото, тя се закле, че с пръст не е пипнала нищо. За да бъде по-убедителна, се прекръсти и каза, че ако е взела и сламка, нека Бог да я накаже.
И точно на 40-ия ден от смъртта на татко я блъсна кола. Съдба или възмездие, както и да го наречеш, но някой явно горе беше чул лъжливата й клетва. Сега тя лежи потрошена в болницата, но едва ли й идва наум как е постъпила с брат си. Иска ми се баща ми да беше жив и да види как алчната му рода не изчака пръстта на гроба да се слегне, за да обере всичко.
Цанка
Източник: lichna-drama
История, от нашия живот: Татко, ти разби живота ми, заради теб намразих мъжетеКато дете много се гордеех с баща си и го обичах повече от мама, въпреки че тя беше най-добрата майк…May 14 2019vijti.com
